Oтговорност на общините за вреди, причинени от безстопанствени кучета

Oтговорност на общините за вреди, причинени от безстопанствени кучета

Oтговорност на общините за вреди, причинени от безстопанствени кучета

Според конституцията ни България е единна държава с местно самоуправление. Основната административно-териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление е общината. Под местно самоуправление се разбира правото и задължението на местните власти да регулират и управляват в рамките на закона съществена част от обществените отношения на своя собствена отговорност и в полза на своето население.Особеното на настоящата законодателна уредба на местното самоуправление за разлика от уредбата на Закона за народните съвети (1951 отм.) е, че общината се самоуправлява чрез избрани от нейните граждани органи или непосредствено от гражданите чрез различни форми на пряка демокрация и носи отговорност за допуснатите от нея неправомерни действия и бездействия, и причинените в резултат на това вреди.

Една от най-важните задачи на общината като управленска единица е да осигури на своите граждани спокойна и здравословна среда на територията на общината, която да не представлява опасност за живота и здравето на нейните граждани. Тази задача, за съжаление, не винаги се изпълнява с достатъчна грижа и достатъчно ефективно. От това възникват множество проблеми на местно ниво, които биха могли да доведат до сериозни последици, засягащи живота и здравето на широк кръг от хора.

Проблем от такова естество е този с безстопанствените кучета, които ежедневно заплашват и застрашават както живота и здравето на гражданите, така и тяхното спокойствие. У нас този проблем се подценява от дълги години и с всеки изминал ден придобива все по-притеснителни мащаби. По проблема с безстопанствените кучета и ухапванията от безстопанствени кучета съществуват немалко неизяснени въпроси. Не е напълно ясно съдържанието на самото понятие „безстопанствени животни“. Няма единомислие по въпроса дали безстопанствените кучета са вещи в тясноправен смисъл и ако са, то чии са и кой носи отговорност за причинениете от тях вреди при ухапване и нападение, а също така кой дължи грижите за тях. Законодателят е променял многократно становището си по тези въпроси. Нарочна нормативна уредба на проблема за първи път той е дал в Закона за ветеринарномедицинската дейност (ЗВМД) от 1999 г. По-късно този закон е отменен от по-новия Закон за ветеринарномедицинската дейност от 2005 г. В чл. 35 и чл. 70 от ЗВМД (1999 г.) законодателят е възложил изрично грижата за бездомните кучета на кмета на общината, който има задължението да организира тази дейност и да предприема необходимите мерки чрез конкретни действия. Част от регламентацията на този закон с § 3 от преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) на новия ЗВМД (2005 г.) е пренесена в настоящата правна уредба.

През последните години се е увеличил броят на делата, които се водят срещу общините по повод на нападения от страна на бездомни кучета. Причината може да се търси в това, че тези животни, колкото и приятелски настрени към хората да са, останали без храна и подслон, често могат да проявят неочаквана агресия. Българският законодател е изразил своята загриженост към животните и в специалния Закон за животните (31.01.2008 г.). Този закон обаче не предвижда законова регламентация на проблема с бездомните кучета и не предлага конкретни мерки. Според настоящата правна уредба задачата на общините, свързана с бездомните кучета, е да организират улавянето, кастрирането и изолирането на скитащите кучета, както и да осигуряват финансови средства за провеждане на задължителните ветеринарномедицински мероприятия, предвидени в Наредбата № 41 от 10.12.2008 г. за изискванията към обекти, в които се отглеждат, развъждат и/или предлагат домашни любимци с цел търговия, към пансиони и приюти за животни на министъра на земеделието и горите. Като безстопанствени животни действащият ЗВМД определя всички животни, които са родени като такива, загубени или изоставени от своите собственици, които не обитават дом, ферма или специално определено за тях място. Поначало такива животни, в това число и кучета, следва да се настаняват временно в специално предвидените за тях изолатори, принадлежащи на общините и кметствата. Зачестилите случаи на нападения от бездомни кучета поставят въпроса дали са налице достатъчно механизми, които да предпазят гражданите от ежедневните потенциални заплахи от бездомните кучета, които в някои случаи може да доведат до неочаквано сериозни, а понякога дори фатални последици. Също така се поставя и въпросът дали има и каква е санкцията за общините в подобни случаи. По какъв ред могат да се обезщетят гражданите за причинените им вреди от подобни инциденти? Отговорите на тези въпроси продължават да бъдат дискусионни, поради което следва внимателно да се анализират както нормативните актове, уреждащи тези обществени отношения, така и юриспруденцията на съдилищата, които прилагат тези нормативни актове.

На първо място, следва да се уточни въпросът за характера на дейността на общината по повод на бездомните кучета. Може да се приеме, че тя е вид административно-властническа дейност. Ако счетем, че това е задължение от публичен прядък, следва да търсим отговорността за неправомерните действия и/или бездействия на общините в тази връзка по административен ред по правилата на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Ако приемем, че този вид дейност на общината няма характеристиката на административно-властническа дейност, при незаконосъобразни действия на общината и последвало от това ухапване от куче следва да прилагаме общите правила на гражданското право и в частност – тези за деликтната отговорност по Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Създаването на приют и полагането на грижи за бездомни животни не може да се разглежда като административно-властническа дейност, поради което единодушно в практиката се приема, че отговорността на общините не може да се квалифицира по чл. 1 от ЗОДОВ, а следва да се определя като вид деликтна гражданска отговорност.

На следващо място, следва да се уточни кръгът от безстопанствени животни, за които носи отговорност общината. Доколкото в закона няма изрична дефиниция на понятието „бездомни/безстопанствени животни“, тя следва да се изведе по тълкувателен път. Интересно е разбирането на съдебната практика, която определя този кръг по отрицателен път чрез въвеждане на непредвидена в закона презумпция. Счита се, че когато нападението е извършено на обществено място и наоколо не е имало хора, които да покажат признаци, че са стопани на кучетата, то това е индиция, че се касае за безстопанствено куче – както се приема в решение № 262 от 11.05.2010 г. по гр. д. № 1155/2009 г., IV г.о. на ВКС.

Следователно, за нападение от куче, което обитава обществени места безнадзорно без признаци да има собственик наоколо и за причинените от това вреди, отговаря общината, на територията на която се осъществил деликтът. Редът за осъществяването на тази отговорност е гражданскоправен, пред граждански съд – по местоизвършване на деянието, което най-често ще съвпада и с общата местна подсъдност по адреса на ответника, който в случая ще е общината, представлявана от кмета.

В практиката е бил спорен и въпросът каква следва да бъде правната квалификация на иска срещу общината за обезщетение за вреди, настъпили в резултат на ухапване от бедомно куче. Хипотезите на практика са две, доколкото още Върховният съд е изключил възможността юридическо лице да носи отговорност по реда на чл. 45 от ЗЗД. Първата хипотеза е отговорността на възложителя на дадена работа по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. Втората хипотеза е отговорността на собственика или упражняващия надзор за вреди, причинени от вещи по чл. 50 от ЗЗД. По този въпрос има няколко постановления на пленума на Върховния съд, който ясно прокарва границите между двата вида отговорности /вж. ППВС № 17 от 1963 г.; № 7 от 1958 г. и № 4 от 1975 г./. Съдебната практика по този въпрос се е ориентирала към следното становище – общината не осъществява пряко тази дейност, а изпълнява задълженията си възложени й със закон чрез специално учредено за тази цел общинско предприятие. Следователно налице е хипотеза, при която дадена работа се осъществява чрез специално посочен и определен от възложителя изпълнител. Поради което отгворността на общината се ангажира по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД като възложител на съответното общинско предприятие на описаните в закона задължения и задачи. В този смисъл е и уеднаквената практиката на ВКС /Решения по гр. дело № 1155 от 2009 г. и гр.дело № 2398 от 2008 г./.

Относно характера на обезщетението следва да се уточи, че съгласно дадените задължителни указания с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г. общината отговаря за всички преки и непосредствени вреди, които могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени. Според това постановление на обезщетяване подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица и в непрекъсната причинна връзка с непозовленото увреждане. Така, наред с разходите за получена медицинска помощ, лекарства и стойността на продължаващото лечение, общината дължи обезщетение и за претърпените болки и страдания, страх, притеснение, и продължаващото след инцидента безпокойство, което лицето изпитва вследствие на претърпяното нападение, срещу което общината не е взела достатъчно мерки. Много често пострадалите след такъв инцидент продължително време изпитват страх и притеснения да излизат сами, без да имат придружител. При определяне размера на дължимото обезщетение съдилищата не следва да взимат предвид само видимите следи върху тялото на пострадалите лица като рани, охлузвания и дерматологично-естетичните последици, а следва да се изследва в дълбочина въпросът за причинените болки и страдания. Следва да се отбележи и това, че в някои случаи отпечатъците върху психиката на пострадалите може да са много по-сериозни и трайни от физическите наранявания. Затова тук е важно да се използва правилно и в пълен обем дискрецията на съда по чл. 52 ЗЗД.

След проблемите на отговорността за протиоправното поведение, вредата и причинната връзка, доколкото става въпрос за деликт, следва да се разглежда и въпросът за вината. По чл. 45 ЗЗД при деликтите вината винаги се предполга и обикновно е трудно да се докаже липсата на такава. За да се оневини един делинквент, следва да докаже липсата на вина чрез обратно доказване. Но как стоят нещата, когато отговороността на дадено лице се ангажира по реда на чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД? Тази отговорност е определена още в средата на миналия век от Върховния съд като гаранционно-обезпечителна. И по смисъла на ППВС № 7 от 1958 г. тя е различна от договорната и деликтната отговорност и притежава някои особености, които дават основание да се разглежда в отделна трета група. Върховният съд приема, че в този случай възложителят на работата не върши нищо непозволено. Напротив, поведението му е правдоподобно – възлага работа на едно лице в изпълнение на възложените му от закона задължения. Следователно, заключава ВС, това, което той е извършил – възлагането на друго лице на някаква работа, не е гарждански деликт и не може да се търси вина у възлагащия за неправомерно поведение за самото възлагане. Разпоредбата се тълкува във връзка с чл. 54 ЗЗД, която дава възможност за възстановяване на платеното обезщетение от възложителя чрез ангажиране на регресната отговорност на изпълнителя. Ако възлагащият би имал вина за извършеното от изпълнителя, то той би бил съучатсник или съпричинител и не би имал право на регрес срещу това лице. На това основание ВС счита, че отговорността по чл. 49 ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция, а не чисто обезщетителна. Тя не произтича от вината на възложителя на работата и затова няма място за презумптивна виновност, както и за нейното опровергаване. Приема се, че вина в същинския смисъл се търси не у този, който е възложил работата, а само у този, който я изпълнява. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия на лице, което неправилно е избрано и ангажирано за тази работа от възложителя. Идеята на законодателя е била не да ангажира отговорността на две различни лица за едно и също нещо и на едно и също основание. В този смисъл не е налице солидарна отговорност, каквато е по чл. 53 ЗЗД при солидарност в случай на деликт. Тази обезпечително – гаранционна отговорност е предвидена от закона с цел да се обезпечи сигурното, лесното и бързото обезщетяване на пострадалия. Отговорният по реда на чл. 49 ЗЗД може да се защитава, доказвайки не липсата на лична вина, а доказвайки, че не е налице вреда или че тя не е причинена от лицето, на което той е възложил работата, или че вредите не са причинени виновно от натовареното с тази работа лице. Правилно съдебната практика приема, че ако би се допуснало лицето, което е възложител на работата да може да докаже, че е направил добър и правилен избор и е осъществил ефикасен контрол върху натовареното лице, то целта на законодателя и преследваният резултат, да се обезпечи и гарантира вземането на пострадалия, не биха се осъществили. Тоест тук Върховният съд набляга на социалния характер на проблема и обществената потребност и полезност от такъв вид отговорност, както и върху неговото специално предназначение.

Прилагайки тези изводи към проблематиката на отговорността на общината за вреди причинени от ухапване от безстопанствени кучета, може да се приеме следното: правилно първоначално практиката по чл. 290 ГПК на ВКС и изобщо на съдилищата е била в смисъл, че общината отговаря за конкретен резултат, определен от закона, който в случая е полагане на грижа за безстопантвени животни и създаване на спокойна и здравословна среда за населението на общините. Този резултат е предвиден да се постигне в рамките на всяка отделна община по начин и чрез средства, каквито задълженото лице – общината, прецени. Законодателят се интересува само от постигането на ясно зададената цел, защото само това отговаря на обществените потребности и може да се приеме като изпълнение. Смята се, че когато така ясно очертаният от закона резултат не бъде постигнат, независимо какви действия и мерки са предприети за постигането му, то е налице пълно бездействие и пълно неизпълнение от страна на адресата на правната норма – общината. Следователно, отговорността на общината в тези случаи е не за неизвършване на конкретни действия, неприемане на програми, неназначаване на отговорни лица и т.н., а за непостигане на предвидения в закона краен резултат – създаване на спокойна и здравословна среда. При ефективно и пълноценно изпълняване на тази възложена по законодателен ред задача, резултатът от предприетите от общината мерки следва да се изразява в постоянно наблюдение и настаняване на всички безстопанствени животни в населените части на общината в приюти, където тези животни да биват подлагани на процедура по кастрация, да са им осигурени постоянни грижи, храна и подслон, в резултат на което да не се допусне нито едно безнадзорно животно да обитава градската среда и да представлява заплаха за живота и здравето на гражданите. Разбира се, в тежест на общината е да определи броя и задачите на лицата, които ще ангажира за тази цел. Ето защо следва да се подкрепи по-старата практика на ВКС по чл. 290 ГПК, която е била в съзвучие и с тълкувателната пракитка на Върховния съд. Прави впечатление, че по-новите решения на съда, включително и тези по чл. 290 ГПК, прокарват една малко по-различна и може би не особено правилна и справедлива идея в отклонение от изрично предвидената в закона обезпечително-гаранционна функция на общините в коментираните случаи. В тези решения се допуска възможността при инцидент с безстопанствено куче, от който са претърпени вреди, общините да се освободят от отговорност, ако докажат, че са предприели някакви мерки за предотвратяването му, независимо под каква форма и с какво точно предназначение. Подобна идея е опасна и противоправна. Законодателят, възлагайки тази отговорност на общината, не е посочил и не е предвидил никакви конкретни мерки, чието изпълнение да може да бъде изследвано и контролирано. Осъществяването на тази дейност в цялата й съвкупност е предоставено на волята и дискрецията на всяка община. Оттук следва, че всяка отделна община може да счете за нужно предприемането на най-различни мерки, които смята за адекватни и необходими за нейната територия. Тази преценка нито се контролира, нито коригира от централната власт. Поради това е правилно твърдението, че очакването на законодателя е за конкретен резултат, независимо от вида и способите за постигането на същия. Държавната власт не се намесва при избора на начина и средствата и затова санкционира само крайния резултат. Приемането на обратната теза би застрашило сериозно основни права и законни интереси на гражданите, свързани със защитата на тяхното здраве и живот.

В обобщение би могло да се заключи, че към момента по въпроса за отговорността на общините в случаите на нападение или ухапване от бездомни кучета е налице противоречива практика на ВКС. От една страна Решение № 639 от 02.07.2009 г. по гр. дело 2398/2008 г. на Първо гражданско отделение на ВКС и Решение № 383 от 27.07.2010 г. по гр. дело № 424/2009 г. на Четвърто гражданско отделение на ВКС провъзгласяват идеята за обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя (общината) и не допускат възможността за екскулпиране (освобождаване от отговорност) независимо от положените грижи и усилия от страна на общината – възложител. В обратния смисъл са Решение № 368 от 18.11.2015 г. по гр. дело № 2045/2015 г. на Четвърто гражданско отделение на ВКС и Решение № 488 от 07.02.2012 г. по гр. дело № 899/2010 г. на Четвърто гражданско отделение на ВКС. Всички тези решения са постановени по реда на производството по чл. 290 ГПК и имат задължителна сила за съдилищата и органите на изпълнителната власт. Поради това с оглед нуждата от сигурност и предвидимост на правоприлагането по дела за отговорността на общините за нападения на тяхна територия от безстопанствени кучета се забелязва нуждата от уеднаквяване на съдебната практика посредством тълкувателно решение.

Правата на потребителите при договори за продажба от разстояние и договори за продажба извън търговския обект

Правата на потребителите при договори за продажба от разстояние и договори за продажба извън търговския обект

Правата на потребителите при договори за продажба от разстояние и договори за продажба извън търговския обект

Както европейското, така и българското право познава определени категории субекти на правото, които се ползват с допълнителна закрила и специална защита. Такива субекти най-често са физически лица, които участват в оборота в специално качество, което ги поставя в по-уязвимо и неравностойно положение спрямо техния контрагент. Например в общия случай такова е положението по трудовите правоотношения, при които работодателят разполага с работодателска власт и се намира в икономически по-силно положение спрямо работника, който на това основание получава от правото допълнителни защитни средства спрямо своя работодател. За такива се приемат и отношенията между застраховател и застрахован по застрахователно правоотношение, чиято основна цел е обезпечителна и обезщетителна закрила на лица, претърпели вреди от настъпило застрахователно събтие, за което застрахователят е поел риска. Общото между работниците, застрахованите лица и потребителите е, че се приема, че те са икономически по-слаба страна в правоотношенията, в които участват. Потребителите ежедневно влизат в правоотношения с икономически по-силните от тях участници на пазара – търговците. По тази причина потребителите се ползват с особена засилена закрила, регламентирана на законодателно равнище както в националното ни право, така и в международното право.

Закрила на потребителите предвижда както процесуалното, така и материалното право. Примери за това са случаите, при които при нарушени права на потребители, за да се улесни предявяването на иск и за да се гарантира достъпно правосъдие, Регламент 1215/2012 на Европейския парламент и Съвета (по-известен като Регламент Брюксел 1А), при частни правоотношения с международен елемент, наред с общата компетентност на съда по адреса на ответника, предвижда и специална компетентност – по местоживеене на ищеца – потребител. Специална местна подсъдност предвижда и нашият ГПК, който в чл. 113 алтернативно дава възможност на потребител, който в това си качество иска да защити правата си пред български съд, да предяви своя иск не в удобния за ответника съд по неговия адрес, а алтернативно пред съда по настоящ или постоянен адрес на самия потребител.

В сферата на материалното право най-ярък пример за особената важност и значимост на тези правоотношения е създаденият през 2005 г. специален Закон за защита на потребителите (ЗЗПот.). След Закона за потребителите и правилата за търговия (отм.) с неговото създаване законодателят за първи път подчертава и анонсира своето особено отношение към тази група от участниците в търговския оборот. В предметния обхват на този закон влизат защитата на потребителите, правомощията на държавните органи и дейността на сдруженията на потребителите в тази област. По смисъла на този закон потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или използва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

Безспорно в съвременния свят една от най-популярните форми за осъществяване на покупко-продажба е чрез т.нар. договори за продажба от разстояние и договори извън търговския обект, които ни спестявят нeмалко време и имат редица удобства и предимства за космополитния потребител. Но наред с плюсовете, доста често проявление намират и проблеми, налагащи тяхното уреждане по законодателен ред. Българският законодател е дал своята визия за този тип обществени отношения в Глава трета от ЗЗПот. Особеното при тях е, че физическото лице – потребител (купувач) и търговецът продавач се намират на различни и отдалечени едно от друго места. Докато потребителят извършва поръчката за съответния вид стока или услуга от дома или от офиса си, търговецът изпълнява тази поръчка от своя търговски обект, склад и други принадлежащи му помещения. Обикновено връзката между тях се осъществява чрез интернет или друг вид средства за комуникация. Необходимостта от закрила на потребителя при тези форми на покупко-продажба е продиктувана от коренно различния механизъм на осъществяване на правоотношението за разлика от обичайната покупко-продажба. В тези случаи обикновено потребителят не вижда пряко и в реално време продукта, който иска да си закупи и само получава непряка, описателна информация за основните му характеристики от интернет страница или чрез консултант, което затруднява преценката. Дали желаната от него услуга или продукт притежават съответните качества, той може да разбере едва след сключване на сделката и извършване на тяхната доставка. Много често фактическата доставка е свързанa за потребителя купувач с неприятни изненади. Често се оказва се, че продуктът не притежава описаните от търговеца качества, не отговаря на описаните характеристики или изобщо не е същият продукт, който търговецът е твърдял, че предлага. В този случай насреща си потребителят няма отговорно лице, към което да се обърне за бързото разрешаване на проблема. Първата задача, която възниква пред потребителя в подобни случаи, е да издири и да се свърже с такова лице, което да му даде указания, след изпълнението на които евентуално може да получи желаната от него продукция в желаното качество и количество. Обикновено търговецът не е склонен на съдействие в такъв етап от развитието на правоотношението и избягва да поема всякакъв вид отговорност, считайки ангажиментите си за изпълнени с извършената доставка. В действителност не е така. Точно в този момент в помощ на икономически по-слабия потребител идва правото, което го въоръжава с допълнителни права, познаването на които може да ни спести пари, време и неприятни емоции. А щом страната потребител има права, това означава, че контрагентът – търговец има кореспондиращи на тях задължения, които също е хубаво да познаваме.

Когато даден търговец осъществява търговска дейност по продажба на стоки и доставка на услуги чрез договори за продажба от разстояние, на първо място той има задължения във връзка със самото сключване на договора. Той е длъжен да информира потребителя за няколко важни с оглед естеството на договора и контрагента неща. На първо място, ясно и изчерпателно трябва да бъдат посочени основните характеристики на стоката/услугата, която се предлага; името или наименоването на търговеца; информация за адрес и контакти; крайната цена на стоките/услугите, които се предлагат или начина на изчисляване на тяхната стойност и ценообразуване; разходите във връзка със сключването на договора от разстояние и цената за доставка; условията и начините за доставка и плащане; условията и начините за осъществяване на правото на потребителя за отказ от договора; извънгаранционно обслужване и търговска гаранция, и друга информация, предвидена в чл. 46, ал. 1 от ЗЗПот. Цялата тази информация следва да е достъпна на български език. Ал. 5 от същия член указва, че тази информация става неразделна част от договора и когато потребителят не е получил информация за някой от разходите и условията по договора, тогава не дължи тяхното изпълнение.

При продажба на стоки чрез сключване на договор извън търговския обект, търговецът дължи да предостави същата информация на хартиен или друг траен носител, каквито могат да бъдат например дискове, карти с памет, електронна поща и т.н. Търговецът в този случай е длъжен да предаде копие от договора на потребителя. При договорите от разстояние, търговецът може да предостави същата тази информация на разположение на пoтребителя и по друг подходящ начин, в зависимост от средството за комуникация, използвано за сключване на договора. Например, ако потребителят използва интернет, за да направи поръчка на стоката/услугата, която желае, тогава търговецът има задължение да предостави тази информация по ясен и очевиден начин в непосредствена близост до бутона, чрез който потребителят прави поръчката си. В този момент потребителят трябва да съзнава, че осъществява покупко-продажба, по която дължи плащане на определена цена. Ако търговецът не укаже това по подходящ начин, то потребителят се счита, че не е обвързан от съответния договор или поръчка. Когато договорът се сключва чрез интернет, търговецът е длъжен да посочи още начините и средствата за плащане на дължимата от потребителя цена, както и ограниченията за доставка на стоките. Ако продажбата се извършва по телефона, обвързващата сила на договора ще се породи от момента на обективиране на подписа на потребителя върху самия договор или след изпращане на писмено съгласие за приемане на предложението на търговеца. Тогава и търговецът изпраща писмено потвърждение за сключения договор в разумен срок. Потребителят разполага с редица права и след сключване на договора.
Едно от най-важните права на потребителя, по отношение на което търговците най-често нарушават задължението си за информиране, е безусловното право на отказ на потребителя от сключен договор от разстояние или извън търговския обект. Това право може да бъде упражнено от всяко лице, притежаващо качеството потребител по смисъла на ЗЗПот., без да е длъжно да посочи каквато и да е причина, основание, дефект или недостатък в получената стока или услуга. Отказ от договора по смисъла на закона означава едностранно прекратяване на сключения договор, равнозначно на разваляне на договора. При упражняването на това право потребителят не дължи никакво обезщетение, никаква неустойка и не заплаща каквито и да било разходи. Срокът, в рамките на който може да се упражни това право е 14-дневен и е преклузивен. Той започва да тече от момента на сключване на договора при доставка на услуги или приемане на стоките при покупко-продажба на стоки. Тъй като това е сред едно от основните права на потребителите, които използват стоките/услугите на даден търговец, търговецът е длъжен да ги информира за това право. Задължението за информиране на потребителите е сред основните задължения на търговеца, поради което неизпълнението му влече последици, които поставят потребителя в по-благоприятно положение, последиците от което търговецът следва да търпи. Такава последица е удължаване на 14-дневният срок за едностранно прекратяване на договора до срок от една година и 14 дни, считан от посочените по-горе моменти в зависимост от предмета на договора. Това право може да се упражни от потребителя чрез подаване на изрично уведомление, предвидено като стандартен формуляр, приложен към закона или чрез посочване на искането по друг недвусмислен начин, адресиран до търговеца. След упражняване на това право от страна на потребителя, търговецът, който е получил изявлението на потребителя, следва в срок не по-дълъг от 14 дни да възстанови всички суми, изплатени от потребителя, както и всички разходи, направени от него във връзка с доставката на стоката или услугата. Този срок започва да тече от деня, в който търговецът е получил съобщението на потребителя за решението му за прекратяване на договора. Начинът и мястото на връщане на стоките и разходите, които ще бъдат направени в тази връзка, могат да бъдат поети както от търговеца, така и от потребителя, в зависимост от условията на договора, за които потребителят следва да е бил предупреден при сключване на договора.

Важно е също да се знае, че правилата за този вид продажба, както и правилата за отказ от сключен договор не се прилагат при договори за предоставяне на услуги, при които услугата е била изцяло предоставена или изпълнението е започнало с изрично предварително съгласие на потребителя, че знае, че ще загуби правото си на отказ; за доставка на стоки, изработени и изпратени по индивидуална поръчка на потребителя; за стоки, които поради своите естествени характеристки имат кратък срок на годност; запечатани стоки, които са били разпечатани и не могат да бъдат използвани поради съображения, свързани с хигиената и защитата на здравето; за доставка на алкохолни напитки; звукозапис; видовезапис или друг вид софтуер; вестници, периодични издания или списания, с изключение на договори за абонамент за доставка на такива издания.
Информирането на потребителите за техните права наред с тяхната защитата е поверена на специално държавно административно звено, наречено Комисия за защита на потребителите. Комисията е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище в гр. София. Тя има контролни правомощия върху нелоялни търговски практики, може да предявява искове за колективна защита на потребителите, както и да осъществява контрол за безопасност върху стоките и услугите съобразно изискванията на ЗЗПот.

Наред с КЗП, която е държавен орган, съществуват и частни граждански организации, чиято основа цел е защита и гаранция на правата на потребителите. Такава организация е Сдружението на потребителите, която е сдружение с нестопанска цел и участва в приемането на нормативни актове, засягащи правата на потребителите, информира контролните органи за случаи на нарушение на потребителските права; съдейства за разрешаване на спорове или сезира органите на съдебната власт. Друг орган е Националният съвет за защита на потребителите, който е консултативен орган към министерството на икономиката, който консултира министерството по въпросите за правата на потребителите и прави предложения за нормотворческа дейност; дава становища по законопроекти и т.н.

До всички тези органи и организации всяко физическо лице в качеството си на потребител може да подава жалби, сигнали или предложения при нарушаване или застрашаване на своите права и законни интереси. Жалбите, сигналите и предложенията следва да се подават в писмена или електронна форма до компетентния орган или организация и следва да имат следното указано от закона съдържание: наименование на органа, до който се подава ; адрес на жалбоподателя; данни за търговеца, срещу която се подава жалбата; оплаквания и искания; подпис и доказателства.
Не на последно място е важно потребителите да са информирани, че в тази сфера, придобиваща все по-голама популярност като „“потребителско право““, има и редица актове на Европейския съюз, които дават по-различна защита или допълнителна форма на защита на потребителите. Тези актове съгласно чл. 15 от Закона за нормативните актове имат пряка и по-голяма юридическа сила, поради което при защита на правата си всеки един потребител може да се позове директно на тях.

Привилегии при множество кредитори

Привилегии при множество кредитори

Привилегии при множество кредитори

Често пъти съдебните изпълнители, частни или държавни, допускат грешка при приложението на чл.136 от ЗЗД, уреждащ института на привилегиите при удовлетворение на множество кредитори. Става дума за случаите, в които по едно изпълнително дело са налице двама или повече взискатели (кредитори) и никой от тях не притежава привилегия за своето вземане.

При постъпване на средства по изпълнително дело с няколко взискатели, неминуемо се поставя въпросът за реда, по който следва да бъдат удовлетворени взискателите по делото. Редът на удовлетворение е посочен в чл.136 от ЗЗД, чиято т.3 – „вземанията, обезпечени със залог или ипотека – от стойността на заложените или ипотекирани имоти” често се тълкува неправилно от съдебните изпълнители.

Разпоредбата на чл.136, т.3 ЗЗД предвижда привилегия за онзи кредитор (взискател), който е получил реално обезпечение върху даден имуществен актив на своя длъжник. Този законов текст не признава привилегия спрямо останалите взискатели по едно изпълнително дело на необезпеченото вземане на един от взискателите към общия им длъжник, което вземане този взискател е дал в обезпечение на свой кредитор. Така, когато един от хирографарните (необезпечени) взискатели по изпълнително дело учреди залог върху своето вземане в полза на трето лице (явяващо се кредитор на въпросния взискател) и впоследствие цедира (прехвърли) вземането си на своя заложен кредитор, това не изключва новия взискател (цесионера) от групата на хирографарните (необезпечени) кредитори. Иначе казано, даденото в залог към трето лице необезпечено вземане на взискател по изпълнително дело към длъжника по това дело, не създава спрямо останалите взискатели по изпълнителното дело привилегия по чл.136, т.3 ЗЗД за вземането на взискателя-залогодател,, а създава привилегия за чл.136, т.3 ЗЗД в полза на заложния кредитор спрямо останалите кредитори на взискателя-залогодател, които обаче не са участници по изпълнителното дело.

Отстояването на противната теза би било в нарушение на един от основните принципи в правото, а именно – никой не може да прехвърля повече права от тези, които той сам притежава (Nemo plus iuris transfere (ad alium) potest quam ipse habet).

Договор за наем на недвижим имот. Вписване. Противопоставимост на вписването спрямо последващ купувач

Договор за наем на недвижим имот. Вписване. Противопоставимост на вписването спрямо последващ купувач

Договор за наем на недвижим имот. Вписване. Противопоставимост на вписването спрямо последващ купувач

Договорът за наем на вещи и в частност на недвижим имот е нормативно уреден в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). С този вид договор не се прехвърля или учредява вещно право, а се отстъпва облигационното право на ползване на определена вещ.

Съгласно общото правило на чл. 21 ЗЗД договорът за наем в общия случай поражда действие и обвързва правно само страните по него, тоест само наемателя и неговия наемодател. Дали обаче ЗЗД не казва нещо повече по въпроса за разпростирането на действието на договора за наем и спрямо трети лица, различни от наемателя и наемодателя? Чл. 237 ЗЗД дава отговор на поставения въпрос. Този законов текст предвижда три хипотези, при които сключеният договор за наем обвързава в една или друга степен купувача на вече отдадения под наем имот. Тук следва да се направи пояснението, че именно купувачът има характеристиката на трето лице спрямо първоначалните страни по договора за наем.

Първата от тези три хипотези урежда случая, при който договорът за наем няма достоверна дата и към момента на продажбата на имота наемателят фактически упражнява правото си на ползване на имота. В този случай, както гласи ЗЗД, договорът за наем е задължителен за последващия приобретател (купувача) като договор за наем без определен срок. Чл. 238 ЗЗД в тази връзка гласи, че договорът за наем без определен срок може да бъде прекратен от всяка от страните по него с 1-месечно предизвестие, отправено до другата страна, а при наемите, уговорени на ден е необходимо предизвестие само от един ден. За приобретателя-купувач, който встъпва на мястото на първоначалния наемодател, това означава, че е длъжен да търпи ползването на имота от наемателя само един месец, респективно – само един ден, считано от придобиването на имота (по продажбата).

Втората хипотеза по чл. 237 ЗЗД, при която по-рано сключеният договор за наем на недвижим имот обвързва правно последващия купувач, обхваща случаите, при които договорът за наем е скрепен с достоверна дата, предхождаща момента на отчуждаването (продажбата) на недвижимия имот. Такъв договор за наем обвързва последващия купувач за целия срок на договора, но за не повече от една година, считано от момента на прехвърлянето на имота.

Третата и най-неблагоприятна за последващия купувач възможност по чл. 237 ЗЗД е тази, при която договорът за наем на недвижим имот е вписан в имотен регистър преди отчуждаването (продажбата) на имота. В тези случаи, подобно на хипотезата по предходния параграф, договорът за наем обвързва последващия купувач за целия срок на договора за наем, без обаче да е налице благоприятстващото ограничение от не повече от година от прехвърлянето на имота. При това положение единственият реалистичен “спасителен” ход за последващия купувач биха могли да се окажат предвидените във вписания договор възможности за предсрочното едностранно прекратяване на договора за наем, ако въобще такива са били уговорени първоначално.

Тук се поставя резонният въпрос за това не е ли твърде обременително предвиденото в ЗЗД действие на вписания договор за наем за последващия купувач на недвижимия имот и не се ли създават по този начин възможности за злоупотреби от страна на недобросъвестни длъжници, които, нежелаейки да претърпят публична продан на недвижимия си имот, изпреварват кредиторите си като вписват симулативни договори за наем на имотите си за неоправдано дълги срокове, с което да отблъснат евентуални бъдещи купувачи на имота по публична продан.

За да бъде избегната подобна възможност чл. 239 ЗЗД предвижда ограничение от 10 години като максимален срок, за който би могъл да бъде сключен договора за наем. Това ограничение от до 10 години е преценено от законодателя като оптималния компромисен вариант между противоположните интереси на собствениците наематели от една страна и кредиторите на последните, от друга. В същия текст на ЗЗД обаче е предвидено, че това ограничение не важи са случаите, при които договорът за наем има характеристиката на търговска сделка. За да бъде такава сделка съгласно чл. 286 от Търговския закон (ТЗ), е достатъчно едната от страните по договора за наем да е търговец по смисъла на ТЗ и сделката да е свързана с упражняваното от него занятие, като за последния юридически факт законът в посочената му част закрепва оборима законова презумпция за неговото наличие, т.е. договорът за наем ще се счита за сделка в кръга на упражняваното от търговеца занятие до доказване на противното. Така ограничението от до 10 години по чл. 239 ЗЗД лесно би могло да бъде преодоляно като физическото лице длъжник по един ипотечен кредит сключи и впише двадесет или защо не и тридесет годишен договор за наем на ипотекирания си в обезпечение на банка имот с наемател юридическо лице търговец.

Разпоредбата на чл. 175, ал. 1 ЗЗД предвижда, че с извършването на публична продан на имот всички ипотеки, както и вещни права върху имота, учредени след първата ипотека, се погасяват. Това правило отчасти е предназначено да предпази първия по ред ипотекарен кредитор (напр. банка) от това след учредяването на ипотеката в негова полза ипотекарният длъжник да учреди дългосрочно ограничено вещно право (напр. пожизнено вещно право на ползване на ипотекирания имот) в полза на свързано с него лице, което, ако не беше текста на чл. 175, ал. 1 ЗЗД, би довело до това никой да не пожелае да купи на публична продан обременения с учреденото ограничено вещно право имот, защото така би придобил само голата собственост на закупения имот. При това положение, макар и обезпечена с първа по ред ипотека, банката-кредитор от примера по-горе би се оказала в патова ситуация поради фактическата невъзможност да бъде осребрен ипотекирания в нейна полза имот.

Както стана ясно по-горе, чл. 175, ал. 1 ЗЗД предпазва ипотекарния кредитор от крайно неблагоприятната за него ситуация по предходния параграф. Дали обаче текстът на чл. 175, ал. 1 ЗЗД предоставя пълна защита на ипотекарния кредитор? Връщайки се към всичко казано по-горе за договора за наем и най-вече към самото начало на изложението, където уточнихме, че договорът за наем не създава вещни права, а само облигационни, разбираме, че отговорът на поставения в предходното изречение въпрос е отрицателен.

Именно защото не е вещно право, а облигационно, правото на ползване по силата на двадесет-годишен договор за наем, вписан след учредяването на ипотека в полза на банка не се погасява с продаването на ипотекирания имот. Този договор остава в сила за купувача по публичната продан, което поставя логичния въпрос за това кой въобще би купил подобен имот на публична продан.

Привържениците на възгледа за безпогрешността на ЗЗД биха могли да възразят, като изтъкнат възможността за защитата на чл. 135 ЗЗД, особено и предвид вероятното наличие на свързаност между недобросъвестния ипотекарен длъжник и третото лице, на което той е отдал дългосрочно своя ипотекиран имот и приложението в тази връзка на презумпцията за знание по ал. 2 на чл. 135 на ЗЗД. В реалния живот обаче срещу неголямо възнаграждение адвокат от средно ниво би могъл лесно да се погрижи наемателят по целящия да увреди банката кредитор договор за наем да е търговско дружество, регистрирано в офшорна зона, с което доказването на свързаността между наемателя и наемодателя да стане практически невъзможно.

Хипотетично би могло да се мисли в насока на опит за атакуването на подобен договор за наем по съдебен ред на основание неговата привидност/противоречие с морала/заобикаляне на закона, но трудността в доказването на подобни основания за нищожност прави шансовете за успех на подобни опити твърде имагинерни.

Изход от описаната опасност за правилното развитие на обществени отношения е мислим в две насоки:

1. законодателна промяна, която да допълни чл. 175, ал. 1 ЗЗД с това, че договорите за наем, сключени и вписани след ипотекирането на недвижим имот, нямат действие спрямо купувача по публичната продан на имота, или

2. стеснително тълкуване на чл. 237, ал. 1 ЗЗД в посока на това, че обвързващото действие на вписването по този законов текст е в сила само за случаите на прехвърлянето на имоти с нотариален акт, а не за случаите на публична продан, която по ред правни съображения, макар и формално да носи наименованието “продажба”, е твърде различна като правен институт и траснслативен вещнопридобивен способ от договора за продажба, уреден в материалния закон.

Възможни са и други правни разрешения на анализирания проблем. Настоящата статия не претендира за изчерпателност на предложените в нея две възможности – нормотворческата или нормативно-тълкувателната. Целта на статията е само да запознае и насочи вниманието на читателя към съществуващата правна пролука за злоупотреба от страна на недобросъвестните ипотекарни длъжници, а правните пътища за преодоляване на подобна ситуация са предизвикателство и призвание на мислещия юрист.

ЗОЗ и ЗДФО – или как недобросъвестният длъжник лесно би могъл да осуети удовлетворението на своите кредитори

ЗОЗ и ЗДФО – или как недобросъвестният длъжник лесно би могъл да осуети удовлетворението на своите кредитори

ЗОЗ и ЗДФО – или как недобросъвестният длъжник лесно би могъл да осуети удовлетворението на своите кредитори

Законът за особените залози (ЗОЗ) и Законът за договорите за финансови обезпечения (ЗДФО) имат характеристиката на специални закони спрямо Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Търговския закон (ТЗ) по отношение на особените способи и ред за обезпечаване и удовлетворяване, които те предвиждат.

Положителните страни на тези закони несъмнено не са малко – като се започне от това, че предаването на предмета на залога от залогодателя на заложния кредитор не е необходим елемент от особения залог по ЗОЗ, мине се през ефекта на вписването на особения залог спрямо трети лица и се стигне до възможността заложният кредитор да се удовлетвори за своето вземане без необходимостта от проверката и потвърждаването на неговото вземане от съд или преминаването през изпълнително производство по Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Значително облекчение за стопанския оборот предлага и разписаната в ЗДФО възможност обезпеченото лице да се удовлетвори извънсъдебно като задържи за себе си предмета на даденото му обезпечение – различни видове вземания, ценни книги, финансови инструменти и др.

Не може обаче да се остави без коментар и допуснатата от законодателя възможност, която ЗОЗ и ЗДФО предоставят на недобросъвестния длъжник за осуетяване на удовлетворението на неговите кредитори.

Описаните по-долу примерни сценарии по всеки един от двата закона (ЗОЗ и ЗДФО) накратко и по разбираем за неюристите начин онагледяват този проблем.

Сценарий по ЗОЗ

Лицето “А” има голямо задължение спрямо лицето “Б”. За обезпечение на своето вземане към “А” “Б” е успял да постигне налагането на запор по сметката на А в банката “Х”. При това положение съгласно действието на запора по ГПК банката “Х” не може да изплати на “А” парите по сметката му. Те са условно казано “заключени” за целите на удовлетворението на кредитора “Б”. “А” обаче със серия от правно-счетоводни операции сключва с банката “Х” симулативен договор за кредит, който бива обезпечен с договор за особен залог върху вземанията на “А” срещу банката “Х” по запорираната банкова сметка. Договорът за кредит е уговорен така, че “Б” съвсем скоро да изпадне в неизпълнение спрямо банката “Х”. Въз основа на това тя пристъпва към изпълнение върху паричните средства на “Б” по запорираната сметка. Депозитарят по ЗОЗ разпределя постъпилите от това средства към банката “Х” като единствен кредитор според данните от Централния регистър на особените залози (ЦРОЗ). Банката предава по-голямата част от тези средства към длъжника “А” като за извършената “услуга” съответният/ите банков/и служител/и получава/т предварително договорената с “А” комисионна. След време “Б” осъжда “А” и насочва изпълнението на вземането си срещу запорираната сметка в банката “Х”. В същата обаче предвид развилите се събития пари вече няма.

Сценарий по ЗДФО

Сценарията по ЗДФО е до голяма степен аналогичен със сценария по ЗОЗ, като тук недобросъвестният длъжник е допълнително улеснен и от това, че за договорът за финансово обезпечение не се изисква да има достоверна дата и не подлежи на вписване. Банката “Х” получава запорно съобщение, но въз основа на антидатирания договор за кредит и обезпечаващия го договор за финансово обезпечение върху вземанията на “А” по запорираната сметка банката “Х” запазва за себе си средствата по запорираната сметка. По-голямата част от тях тя предава на недобросъвестния длъжник съгласно предварително неофициално договореното помежду им.

Така на пръв поглед напълно законосъобразно недобросъвестните платци биха могли да преодолеят наложените им банкови запори от техните кредитори. Това от своя страна поставя на карта сигурността на обществените отношения и по недопустим начин неутрализира една считана за сигурна обезпечителна мярка, каквато е банковият запор. Това положение би могло да бъде лесно преодоляно чрез промени в коментираните два закона, но дали това ще се случи, зависи от волята на законодателя.